Рождество

Дори да ме затворят като в гроб
в най-празната и най-самотна стоя.
Без идоли, без вяра и без Бог...
Сред тъмнина, в която ослепявам.
Сред лепкава и гъста тишина,
попила по тавана и стените,
която да ме кара да крещя...
Стихът ще си остане във очите ми.
В зениците ще дишат светове.
Ще пеят птици, ще цъфтят лалета.
В най-сините и светли цветове
като порой ще заструи небето.
Дърветата в зелено ще горят,
размахали най-живите си клони.
В гората ще се ширне път...
Светът ще заприлича на икона,
преливаща от багри и от звуци.
В мастилото ще се роди живот.
Най-истинското чудо ще се случи.
И ще посмея да повярвам в Бога...


Венцислава Симеонова

На поета с любов

Изстрадай красотата. Нарани я.
В душата като в храм я въведи.
Като молитва й изричай името.
В съня си от любов я сътвори.
Отричай я до лудост. Разплачи я.
На кърст я разпъни, за да е чиста.
В най-тъжните си мисли я откривай.
Разливай я по белия си лист.

Усещай я в деня, когато съмва.
В безлунните си нощи я намирай.
В очите си я скривай - като в църква.
Като в душа... Сърцето ти да спира.
По сто пъти в стиха си да възкръсваш.
О цветове да ослепеят дните.
В зениците ти само да е пъстро.
Като дъга. И да валят звезди....


Венцислава Симеонова

Няма нужда

Няма нужда да бъдем виновни.
Има нужда да бъдем добри.
Тишината е камък надгробен,
щом през плач всяка дума крещи.

Има толкова много надежди.
Има толкова много врати.
Само път не намирам към себе си.
Все се търся по белия лист.

И без дъх ме оставя мастилото.
Недописан оставам стиха...


Венцислава Симеонова

Среднощно

С теб се срещаме само насън.
И насън се обичаме само.
Но звездите угаснат ли вън,
пак осъмвам без твоето рамо.
Без смеха ти, без погледа ти.
И отново ми ставаш далечен.
И отново оставам без стих...
А животът съвсем не е вечен.
Всъщност даже животът е миг,
тъжен спомен за нещо приятно,
кратък вопъл, ридание, вик...

Искам днес да си върна обатно
всички вече отминали дни -
безвъзвратно изгубени, ничии.
Искам щом си отворя очите
с теб наяве да се обичаме...


Венцислава Симеонова

Предизвикано

Забрани ми да мисля за теб
и тогава ще те изстрадам
в най-мастилените куплети.
В тайникът на душата си
зад решетки ще те затворя
в тнишина глуха от викане.
Само с един прозорец -
да броиш нощем звездите.
Само със шепа птици -
да е истинско чудото,
че ме има в зениците ти.
Забрани ми да те сънувам...


Венцислава Симеонова

Религия

Бели лястовици няма.
Има птици без крила.
Има криво огледало,
от което ме е страх.
Ако в него се огледам
и за миг се престраша,
кой от там ще ме погледне?
Колко черна е душата
на изстрадалия грешник?
Колко честни са очите
на фалшивите светци?
И защо остават скрити
думите? Защо мълчи
тоя, дето ти е ближен?
Може би защото Бог
злобно му е скъсал ризата
и му е отворил гроба...

Може да е богохулно,
но животът е такъв.
Коленете ми до кокъл
са изстъргани. До кръв.
А не спирам да се моля...
Може би е просто навик.
Или пък си е нормално
да осъмваш пред олтара
в тишината.
И да стенеш
до побъркване, до лудост.

Вътре в теб да е студено
и да не осъмва чудото....


Венцислава Симеонова

Тишина

Тишината боли.
Тишината е яростно дива.
Във душата мълчи.
Във очите тежи и се крие.
Тишината е плач,
който гърлото връзва на възел.
И те стряска насън.
И в безлунните нощи те буди...


Венцислава Симеонова

Като камък на шията

Като камък на шията
всяка дума тежи.
Няма как да се скрия.
Подли хорски очи
мерят грях подир грях,
ден след ден преброяват...
Но защо ме е  страх?
Всеки срам отболявал,
казват същите хора -
с шепи хвърляли кал
във очите на Бога.
С театрална печал
и престорени сълзи,
изпровождали всеки
осъден до кръста му.

Като  камък на шията
всяка мисъл тежи...

Венцислава Симеонова

Добруджа

Като жертвена жажда - жареща.
Като мъка, която мълчи,
тая равна земя ме изпраща
и ме среща с зелени очи.
И узрява в очите ми житото,
и изгрява над житото ден.
Бяло слънце - пшеничена пита.
Равен път в синева устремен.
Боси стъпки по пътя, хукнали.
И жътвари с горещи ръце.
И бразди. И порои, рукнали.
Разорано до вопъл небе....

Като млъкнала песен - плачеща.
Като храм, като дом без врата,
тая равна земя ме изпраща
и ме среща с зелени поля.
И се спъва в полетата ралото.
И пристъпя зад ралото мъж.
С изранени нозе до бяло
ще оре и нашир, и надлъж.
За да зрее наесен хляба ни.
Ще покълват в съня му жита.
Щ разцъфват алени макове.
Разорана до вопъл земя....


Венцислава Симеонова

Душата на рибаря

Душата на рибаря е тъга,
удавена във чашата му с вино.
Със вкус на водорасли и слънца,
потънали в очите на делфините.

Душата на рибаря е небе,
увиснало над мократа му стряха.
Разпенено от звуци и криле,
недоизпито и недоизплакано....

Душата на рибаря  - самота,
оплетена в прокъсаните мрежи.
Последна глътка въздух под водата.
Единствен бряг сред синята безбрежност....


Венцислава Симеонова

Нито толкова истинска...

Нито толкова истинска.
Нито толкова свята.
Най-безумно измислена.
С най-безумно богатсвто -
всяка мисъл на хората
да умея да чувам.
И без грам отговорност...
Свободата не струва,
ако хорски езици
безпощадно те връзват.
Ако  в клоните птиците
са наистина мъртви.
Ако слепи ключалки
като в гроб те затварят.
Истините са жалки,
щом стихът ти ... не пари
като бич, като жупел,
като жареща клада
във душите на другите.
А в това е наградата!


Венцислава Симеонова

Предчувствие

Някой ден и аз ще си отида
от този свят, разцъфнал в шепа пръст.
Едно сърце на птица ще ми стига
за вечен гроб. И вишна вместо кръст -
листата си в очите ми да рони.
Прозрачни цветове да се разлистват
в следите от ръждясали пирони.
Да ме боли... Тогава ще съм чиста.
Тогава ще съм светла като песен.
Като сълза на славей неизплакана.
Като молитва тиха. Като есен,
разсипала листата си след вятъра.
Да ме боли... И цветовете бели
да капят вместо сълзи върху гроба ми.
нощта като прокъсана дантела
да ме прегърне... И да ме запомните!


Венцислава Симеонова

Размисъл

Вече почват тънички бръчки
край очите ми да личат.
И дали от съня ми измъчен
или просто от дългия път,
все по-често сърцето прескача
и ме буди самотно в нощта...
Все по-често се случва да плача.
Все по-рядко да бъда добра...
А животът със своята сила
безметежно минава край мен.
И се раждат, а после умират
ден след нощ и нощ подир ден...

И какво ще остане след всичко?
В най-последния, сетния час...
Ще остане ли, че те обичах?
Ще остане ли изгрев след нас?
Ще останат ли босите стъпки
на момичето с мойте очи?
И онази първа целувка...
И онези първи сълзи...

Не, не искам тънките бръчки
край очите ми да личат.
Кой ми скри вълшебната пръчка?
Имам нужда от нея. Сега!

Венцислава Симеонова

Нарисувай любов

Рисувай любовта - гореща
и истинска, и наранена.
Рисувай я в съня на грешника.
Изстрадана, непозволена.
Разплискана върху стените.
Удавена във някоя чаша.
И по-дълбока от очи.
По-неизплакана от крясък.
Рисувай я като светица -
разголена и осквернена
до болка в хорските зеници.
Рисувай като за последно.
Усещай я във тишината,
която гърлототи връзва.
Усещай я във лудостта,
преляла във очите, в пръстите...
Рисувай любовта...

Венцислава Симеонова

Настроение

Няма кой да ми чуе плача.
Няма кой да изтрие сълзите.
Стискам устни и дълго мълча.
А душата  отвътре вика.
А душата отвътре боли.
И се моли. В очите се блъска.
И излива плача като стих -
осквернен и ограбен, разкъсан...
Впива в дланите нокти страх,
че зад прага светът ми е черен.
Аз съм тук и сега. Сама.
И те чакам да ме намериш...


Венцислава Симеонова

Настроение

Като увяхнала градина

пустее в мен душата.

От дългите години зима

измръзнаха цветята.

И пролетното слънце вече

в очите ми не свети....

Венцислава Симеонова

Алкохолно

Във чашата ми с водка се опитвам
един настойчив спомен да удавя.
Усмихвам се на другите, отпивам...
Но глътките във гърлото ми парят.

Не алкохола, пари ми тъгата.
И ми горчи. И ми изтръпват устните.
Във чашата ми с водка е душата ми.
И споменът не иска да ме пусне...


Венцислава Симеонова

Равносметка

От прах във прах ще се стопят
неправедните мисли.
Не исках да оставя грях,
а исках да е чисто.
В сърцето ми, когато стон
зениците разнищи.

Душата ми ще е бездомна
в настръхналото нищо.
Ако не смогна да простя.
Ако не се намеря.
Ако не вържа всеки страх,
че пътят ми е черен,
че нещо  винаги тежи
и в гърлото пресяда.

Ще трябва да оставя стих.
Ще трябва да изстрадам
до болка всеки следващ ден.
За да остана чиста.
За да остане чисто в мен.
Тогава ще съм истинска...


Венцислава Симеонова

Сбогуване

Дръпни пердето. Искам да е тъмно
като в зеница. Като за последно
изпий ме до самото дъно.
И нищо, че ръцете ще са ледени -
и твоите, и моите...
И мракът
ще изпълзи от ъглите на стаята.
Небето ще е кално и разплакано.
На шията ми ще увисне камък
от твоите и моите въздишки,
от думите ни...
И ще стане топло
като във пъкъл, като във огнище.
О кокъл ще застърже всяка болка.
Душата изведро ще закърви,
че трябва да ни раздели вратата.
Очите ми във твоите очи
ще се изгубят като във гора -
зелена и разлистена. И тъжна...


Венцислава Симеонова

Да дишам

Не ми стига въздуха!
Глътките са броени.
Душата е скъсана.
И протрити коленете
от молитви към Оня,
дето ни е орисал
да се бием без броня.
Кървава ми е ризата.
Разпилени косите
рамената раздират.
Няма огън в очите ми.
Няма истини. Спирам
да се кланям на ближния.
Нека той да му мисли,
щом така му е писано.
Стига с тези измислици.
Искам въздух! Да дишам!


Венцислава Симеонова

Театър

Аз мога
да се правя,
че обичам.
И мога
да се правя,
че сълзи
от щастие
по устните
се стичат...
И даже
ще те гледам
във очите!

Венцислава Симеонова

Поетът...

Поетът е поет - да бъде сам.
Далеч от хорски погледи  и  думи -
да оскверняват чистия му храм
с най-грешното човешко богохулство.

Поетът е поет - да го боли,
на кръст да го разпъва всяко чувство.
От стихове душата да кърви.
От обич да пресъхват устните...


Венцислава Симеонова