Остави ме сама.
Имам нужда да плача.
Няма нежна любов.
Има груби палачи.
Има парещи думи,
които болят.
Има тежки плестници,
окървавена плът.
Има драскащи нокти.
И очи по стените...
Има пясък във гърлото.
Има пясък в очите ми.
Има гроб насред стаята.
Остави ме сама.
Нямам нужда от свещи.
Мракът е светлина!
Венцислава Симеонова
Тогава, когато нощта се надигне,
размазала грим по клепачите,
ъглите на стаята диво ще викнат,
без дъх ще останат от плач...
Прозорците с трясък
ще счупят стъклата,
изболи очите на къщата...
Дъждът ще заплиска
на мокри талази.
Пред прага светът ще се свърши.
Неистово в дланите нокти ще впия.
В червено ще цъфне болката.
От самотата къде да се скрием?
Тя идва, остава и ... толкова.
Венцислава Симеонова
Като искрица в тъмното ми свети
онази кратка нощ, в която ти
със пръстите ми своите преплете
и във очите ми се потопи.
Как исках да останем във безкрая
завинаги прегърнати така...
Като в любовен стих. Като във Рая.
И да не идва никога деня.
Да те жадувам с всяка своя мисъл.
Да те усещам с всички сетива.
И както във съня ми да те имам -
по-истински от всякога. Сега....
Но утрото дойде неумолимо.
И се разби на дребни стъкълца
илюзията, че сме само ние
единствени и вечни на света.
Остана само споменът да свети
като искрица в тъмната ми нощ.
Усмивката ти, устните, ръцете -
един сънуван спомен за любов...
Венцислава Симеонова
В очите ти падам.
Сякаш камък на шията
ми тежи и надолу тегли.
Няма да ме удавиш
нито в тъжния стих,
нито в мислите си оплетени.
Знам, че мене си чакал.
Цял живот си ме търсил
в съня си.
Аз съм Ева. Но ябълката
ти ще трябва да я откъснеш.
Венцислава Симеонова
И чаках да се върнеш някой ден.
Да ме прегърнеш с уморени длани.
Да ми разкажеш колко е студено,
когато си без мен. Да ме удавиш
във спомени, в несподелена жал,
в тревогата, която все остава,
че думите на хората са кал,
която вечно лепне по перваза
на нашия прозорец... Не дойде.
Не ме прегърна с уморени длани.
В сърцето ми от твоето сърце
покълна болка. Друго не остана...
Венцислава Симеонова
Очите на баща ми са небе,
побрало в себе си една вселена...
Оглеждам се във тях като дете
и чувствам се безкрайно споделена.
И чувствам се до болка несама.
И всички отговори в тях намирам.
Очите на баща ми - светлина,
която от душата ми извира...
Венцислава Симеонова
Когато за нищо не мисля.
Когато стихът ми мълчи.
Сънят вълноломно се плисва
в най-тъмното на очите ми.
И пламват цветя и дървета
с зеления звят на гора -
разлистена, мокра и нежна...
В тръстиките плува река
и къса рибарските мрежи...
Венцислава Симеонова
За какво ми е всичко това,
ако тебе те няма в деня ми?
За какво ми е младостта?
За какво ми е усмивка на устните?
За какво ми е синьо небе?
За какво ми е вяра в очите?
Шом те няма до мен...
За какво ми е всичко, питам!
Венцислава Симеонова
Не ми прощавай греховете,
а ме осъждай доживот.
Заключвай ме между куплетите.
Във стаята ми - като в гроб.
В зениците - като във пъкъл.
Оставяй ме съвсем сама,
завързана във някой ъгъл.
Във онемяла тишина...
До оглушаване, до лудост.
Която кара да крещиш.
И чакай да се случи чудо.
И чакай Бог да се роди...
Венцислава Симеонова
Самота до побъркване,
до задъхване. Жълта.
Във очите се пръска.
Във очите ми млъква.
Като в гроб ме затваря
и ми връзва ръцете.
И оставам без вяра.
И не виждам небето...
Венцислава Симеонова
Във локвите усмивката ми няма
да се стопи, когато си отидеш.
В очите, потопени под водата,
сълзите няма даже да се видят...
И все така ще гледам към небето,
във локвите по пътя отразена.
И ако хвърлиш камъче в сърцето ми,
не си мисли, че си улучил мене!
Венцислава Симеонова
Очите си не мога да откъсна
от твоите очи. Пропадам в теб...
Душата ми умира и възкръсва.
А после се разтапя като лед,
докоснат от горещите ти устни.
Неизживяна никога любов
без мисли ме оставя и без чувства.
Светът край мен е светъл и е нов.
И аз съм нова - жива, нелогична.
Без делнични тревоги, без тъга.
По-истинска от всякога - различна...
Пречистена от твоята душа...
Венцислава Симеонова
Едно потискано мълчание
внезапно ме събуди.
Прехапвах устни от старание
да бъда дълго друга.
Такава някаква неистинска,
каквато ти ме искаш -
мълчаща и почти недишаща.
Но...Мисля, че ми стига.
Наситих се на обещания неспазвани,
на думи, изпразнени от съдържание.
И с риск да бъда груба.
И с риск да бъда просто себе си,
сега ще си отида.
В подобен тип житейски ребуси
не искам да ме има!
Венцислава Симеонова
Ти защо ме отведе
на онова седмо небе,
дето птиците само го знаят?
И защо ме накара
да вярвам,
че имам криле
и че мога да стигна до Рая...?
Алена каго кръв
болката запулсира.
Някаква тънка връв
трябва да се е скъсала
между мене и тебе.
В сърцето ми
вече нищо не свети...
И от чувствата прелетни
само немият крясък остана.
Само някаква тиха скръб,
само някаква жива рана.
И останах без път,
без надежда ,
без смелост,
без вяра....
Някаква тънка връв
между мене и тебе
се скъса...
Венцислава Симеонова
Просто ти си отиваш от мен.
И вратата след тебе е същата.
И денят си е просто ден -
понеделник и малко намръщен.
Просто няколко капки дъжд -
не сълзи във очите ми. Просто
пак се скитам нашир и надлъж
с разпилени коси и боса...
И кафето отново горчи.
Но пък аз така го обичам.
Просто всичко е както преди.
Само аз съм малко различна.
Венцислава Симеонова
Парчета от строшено огледало.
Безплътни отражения на себе си
са дните ми, когато теб те няма.
И празно е. И тъжни са очите ми...
По улиците хора като сенки,
заключени в мечтите си вървят.
Дори небето е с фалшив оттенък.
И сякаш дишам във отвъден свят,
от който няма как да си отида.
А страшно ми се иска да крещя.
Но зная, че не мога да те имам.
Прехапвам устните си и ...мълча.
Венцислава Симеонова
Ако повярвам, че те има.
Ако и ти повярваш в мен.
Животът ми с обратна сила
ще върне миналото време.
И пак ще тръгна с леки стъпки,
с безгрижно пуснати коси...
С онази неразумна тръпка,
че мога всичко. Че дори
каквото и да ми се случи
и колкото да ме боли,
от грешките ще се поуча,
щом за ръката ме държиш.
Венцислава Симеонова
Аз съм тук
и съм истинска.
Неразумна.
Измислена.
Като жива вода.
Като вяра.
Като синьо небе.
Като стих недописан.
Като мисъл
към теб съм летяла....
Да те стигна преди
да отвориш очите си.
Да остана в съня ти такава.
Не поисках дори
да ми сваляш звезди.
Но поиска без мен да останеш...
Венцислава Симеонова
Отрежи ми езика!
Завържи ми ръцете!
Да не мога да викам.
Да не виждам небето -
избоди ми очите!
Заключи ме във църква
със светци по стените -
изпобесени, мъртви.
С много грейнали свещи.
С много прашни прозорци.
И със малко надежда,
че все още е топло
там - дълбоко във мене.
Че все още съм жива.
Че забързано времето
прекосява годините.
Че без дъх ме оставя
най-безумната обич.
Че вървя все направо
и не стъпвам из локвите.
Нищо друго не искам.
Само малко надежда.
Да покълне в съня ми,
и в душата, и в грешките...
Да е винаги в мене.
Там - дълбоко, където
много дълго е ден.
Там, където е светло!
Венцислава Симеонова
Същите тези хора, които
злобно ме сочат с пръст
и ме одумват, и плюят в очите ми,
смеят дя се прекръстват.
Смеят да палят свещи в църквата,
тихо да молят Бог.
После се връщат вкъщи по мръкнало,
цели недели постят...
Същите хора, влизат в деня ми.
Грабят душата ми с шепи.
С парещи думи срутват света,
в който живея. Нелепо
вечер неканени идват на гости
и ми подават ръка...
Венцислава Симеонова
И нищо, че ще ме боли.
До гроба чак ще ми се връща.
Платено - пито! Без кавги.
И без излишни пазарлъци.
И без излишна доза срам...
Удавен в хорската обида,
домът отдавна не е храм.
Така че можеш да си идеш.
И нищо, че ще завали.
Отдавна ми е отболяло
да бъда в хорските очи,
разкъсващи плътта до бяло.
И нищо, че градът е ням,
и каменен, и неразбиращ...
Аз винаги ще бъда там,
където и да се намирам.
И нищо, че Христос мълчи.
Ще продължавам да се моля...
Венцислава Симеонова
Във празната стая.
На празната маса.
Със празни зеници.
Мълчиш и ме гледаш.
Мълча и те гледам.
А в клетката птици
неистово стенат
и чупят крилата си.
Залезът
разкъсва пердето,
запалва пердето....
Опарени
от мисли и чувства
очите затварят клепачи.
И ти си отиваш.
И аз си отивам.
И няма да плача.
И няма за викам.
И няма да бягам.
Голяма съм...
Венцислава Симеонова
Не ми казвай
Не ми казвай, че има небе -
много синьо и пълно със птици.
Разкажи ми как вечер морето
съживява всички удавници
/като кости заседнали в гърлото
на безкрайното му зелено/...
Разкажи ми, че има дъно.
И че всичко красиво е бременно
с нещо грозно и черно.
Че светлото
всъщност винаги
стъмва накрая.
И че само в очите е цветно...
Че светът е до лудост цял.
Че се впиват във дланите нокти
и се стряскаш, когато заспиш.
Разкажи ми за черните котки
със тревисто зелени очи,
дето нощем нахлуват в съня ти
и в безлунните нощи осъмват.
Че дори да сънуваш деня,
светлината накрая се стъмва...
Не ми казвай, че има небе!
Венцислава Симеонова
Аз те търся
Аз те търся откакто се помня,
ала само насън те намирам.
Сякаш някаква скътана болка
да достигна до теб ме възспира.
Ако само веднъж се разминем
като двама съвсем непознати,
даже без да ти зная името,
даже без да ти зная душата...
По очите ще те позная...
Венцислава Симеонова
Писмо до себе си
Душата ли е дето ме боли
и будна ме държи да не заспивам?
Разголвам я в най-тъжния си стих.
В усмивките на хората я скривам...
Душата ли е? Тази ли е, дето
в безлунните ми нощи бе луна,
която храбро пазеше небето ми
и като ангел над съня ми бдя?
Или е тази, дето ме отрече?
Или е тази, дето нарани?
Душата ли е? Или пък е вечност?
А може би от тъмното боли?
Венцислава Симеонова
От обич
Искам от обич да нямам пощада.
Искам да пари и да боли.
Думи да палят жареща клада.
Поглед да гасне в очите.
Устни да молят и да посичат.
И да разпъват на кръст.
Да завали дъжд от кокичета.
Студ да опари пръстите...
Венцислава Симеонова
