Тогава, когато нощта се надигне,
размазала грим по клепачите,
ъглите на стаята диво ще викнат,
без дъх ще останат от плач...
Прозорците с трясък
ще счупят стъклата,
изболи очите на къщата...
Дъждът ще заплиска
на мокри талази.
Пред прага светът ще се свърши.
Неистово в дланите нокти ще впия.
В червено ще цъфне болката.
От самотата къде да се скрием?
Тя идва, остава и ... толкова.
Венцислава Симеонова
Няма коментари:
Публикуване на коментар