Рождество

Дори да ме затворят като в гроб
в най-празната и най-самотна стоя.
Без идоли, без вяра и без Бог...
Сред тъмнина, в която ослепявам.
Сред лепкава и гъста тишина,
попила по тавана и стените,
която да ме кара да крещя...
Стихът ще си остане във очите ми.
В зениците ще дишат светове.
Ще пеят птици, ще цъфтят лалета.
В най-сините и светли цветове
като порой ще заструи небето.
Дърветата в зелено ще горят,
размахали най-живите си клони.
В гората ще се ширне път...
Светът ще заприлича на икона,
преливаща от багри и от звуци.
В мастилото ще се роди живот.
Най-истинското чудо ще се случи.
И ще посмея да повярвам в Бога...


Венцислава Симеонова

На поета с любов

Изстрадай красотата. Нарани я.
В душата като в храм я въведи.
Като молитва й изричай името.
В съня си от любов я сътвори.
Отричай я до лудост. Разплачи я.
На кърст я разпъни, за да е чиста.
В най-тъжните си мисли я откривай.
Разливай я по белия си лист.

Усещай я в деня, когато съмва.
В безлунните си нощи я намирай.
В очите си я скривай - като в църква.
Като в душа... Сърцето ти да спира.
По сто пъти в стиха си да възкръсваш.
О цветове да ослепеят дните.
В зениците ти само да е пъстро.
Като дъга. И да валят звезди....


Венцислава Симеонова

Няма нужда

Няма нужда да бъдем виновни.
Има нужда да бъдем добри.
Тишината е камък надгробен,
щом през плач всяка дума крещи.

Има толкова много надежди.
Има толкова много врати.
Само път не намирам към себе си.
Все се търся по белия лист.

И без дъх ме оставя мастилото.
Недописан оставам стиха...


Венцислава Симеонова

Среднощно

С теб се срещаме само насън.
И насън се обичаме само.
Но звездите угаснат ли вън,
пак осъмвам без твоето рамо.
Без смеха ти, без погледа ти.
И отново ми ставаш далечен.
И отново оставам без стих...
А животът съвсем не е вечен.
Всъщност даже животът е миг,
тъжен спомен за нещо приятно,
кратък вопъл, ридание, вик...

Искам днес да си върна обатно
всички вече отминали дни -
безвъзвратно изгубени, ничии.
Искам щом си отворя очите
с теб наяве да се обичаме...


Венцислава Симеонова

Предизвикано

Забрани ми да мисля за теб
и тогава ще те изстрадам
в най-мастилените куплети.
В тайникът на душата си
зад решетки ще те затворя
в тнишина глуха от викане.
Само с един прозорец -
да броиш нощем звездите.
Само със шепа птици -
да е истинско чудото,
че ме има в зениците ти.
Забрани ми да те сънувам...


Венцислава Симеонова

Религия

Бели лястовици няма.
Има птици без крила.
Има криво огледало,
от което ме е страх.
Ако в него се огледам
и за миг се престраша,
кой от там ще ме погледне?
Колко черна е душата
на изстрадалия грешник?
Колко честни са очите
на фалшивите светци?
И защо остават скрити
думите? Защо мълчи
тоя, дето ти е ближен?
Може би защото Бог
злобно му е скъсал ризата
и му е отворил гроба...

Може да е богохулно,
но животът е такъв.
Коленете ми до кокъл
са изстъргани. До кръв.
А не спирам да се моля...
Може би е просто навик.
Или пък си е нормално
да осъмваш пред олтара
в тишината.
И да стенеш
до побъркване, до лудост.

Вътре в теб да е студено
и да не осъмва чудото....


Венцислава Симеонова

Тишина

Тишината боли.
Тишината е яростно дива.
Във душата мълчи.
Във очите тежи и се крие.
Тишината е плач,
който гърлото връзва на възел.
И те стряска насън.
И в безлунните нощи те буди...


Венцислава Симеонова

Като камък на шията

Като камък на шията
всяка дума тежи.
Няма как да се скрия.
Подли хорски очи
мерят грях подир грях,
ден след ден преброяват...
Но защо ме е  страх?
Всеки срам отболявал,
казват същите хора -
с шепи хвърляли кал
във очите на Бога.
С театрална печал
и престорени сълзи,
изпровождали всеки
осъден до кръста му.

Като  камък на шията
всяка мисъл тежи...

Венцислава Симеонова

Добруджа

Като жертвена жажда - жареща.
Като мъка, която мълчи,
тая равна земя ме изпраща
и ме среща с зелени очи.
И узрява в очите ми житото,
и изгрява над житото ден.
Бяло слънце - пшеничена пита.
Равен път в синева устремен.
Боси стъпки по пътя, хукнали.
И жътвари с горещи ръце.
И бразди. И порои, рукнали.
Разорано до вопъл небе....

Като млъкнала песен - плачеща.
Като храм, като дом без врата,
тая равна земя ме изпраща
и ме среща с зелени поля.
И се спъва в полетата ралото.
И пристъпя зад ралото мъж.
С изранени нозе до бяло
ще оре и нашир, и надлъж.
За да зрее наесен хляба ни.
Ще покълват в съня му жита.
Щ разцъфват алени макове.
Разорана до вопъл земя....


Венцислава Симеонова

Душата на рибаря

Душата на рибаря е тъга,
удавена във чашата му с вино.
Със вкус на водорасли и слънца,
потънали в очите на делфините.

Душата на рибаря е небе,
увиснало над мократа му стряха.
Разпенено от звуци и криле,
недоизпито и недоизплакано....

Душата на рибаря  - самота,
оплетена в прокъсаните мрежи.
Последна глътка въздух под водата.
Единствен бряг сред синята безбрежност....


Венцислава Симеонова

Нито толкова истинска...

Нито толкова истинска.
Нито толкова свята.
Най-безумно измислена.
С най-безумно богатсвто -
всяка мисъл на хората
да умея да чувам.
И без грам отговорност...
Свободата не струва,
ако хорски езици
безпощадно те връзват.
Ако  в клоните птиците
са наистина мъртви.
Ако слепи ключалки
като в гроб те затварят.
Истините са жалки,
щом стихът ти ... не пари
като бич, като жупел,
като жареща клада
във душите на другите.
А в това е наградата!


Венцислава Симеонова

Предчувствие

Някой ден и аз ще си отида
от този свят, разцъфнал в шепа пръст.
Едно сърце на птица ще ми стига
за вечен гроб. И вишна вместо кръст -
листата си в очите ми да рони.
Прозрачни цветове да се разлистват
в следите от ръждясали пирони.
Да ме боли... Тогава ще съм чиста.
Тогава ще съм светла като песен.
Като сълза на славей неизплакана.
Като молитва тиха. Като есен,
разсипала листата си след вятъра.
Да ме боли... И цветовете бели
да капят вместо сълзи върху гроба ми.
нощта като прокъсана дантела
да ме прегърне... И да ме запомните!


Венцислава Симеонова

Размисъл

Вече почват тънички бръчки
край очите ми да личат.
И дали от съня ми измъчен
или просто от дългия път,
все по-често сърцето прескача
и ме буди самотно в нощта...
Все по-често се случва да плача.
Все по-рядко да бъда добра...
А животът със своята сила
безметежно минава край мен.
И се раждат, а после умират
ден след нощ и нощ подир ден...

И какво ще остане след всичко?
В най-последния, сетния час...
Ще остане ли, че те обичах?
Ще остане ли изгрев след нас?
Ще останат ли босите стъпки
на момичето с мойте очи?
И онази първа целувка...
И онези първи сълзи...

Не, не искам тънките бръчки
край очите ми да личат.
Кой ми скри вълшебната пръчка?
Имам нужда от нея. Сега!

Венцислава Симеонова

Нарисувай любов

Рисувай любовта - гореща
и истинска, и наранена.
Рисувай я в съня на грешника.
Изстрадана, непозволена.
Разплискана върху стените.
Удавена във някоя чаша.
И по-дълбока от очи.
По-неизплакана от крясък.
Рисувай я като светица -
разголена и осквернена
до болка в хорските зеници.
Рисувай като за последно.
Усещай я във тишината,
която гърлототи връзва.
Усещай я във лудостта,
преляла във очите, в пръстите...
Рисувай любовта...

Венцислава Симеонова

Настроение

Няма кой да ми чуе плача.
Няма кой да изтрие сълзите.
Стискам устни и дълго мълча.
А душата  отвътре вика.
А душата отвътре боли.
И се моли. В очите се блъска.
И излива плача като стих -
осквернен и ограбен, разкъсан...
Впива в дланите нокти страх,
че зад прага светът ми е черен.
Аз съм тук и сега. Сама.
И те чакам да ме намериш...


Венцислава Симеонова

Настроение

Като увяхнала градина

пустее в мен душата.

От дългите години зима

измръзнаха цветята.

И пролетното слънце вече

в очите ми не свети....

Венцислава Симеонова

Алкохолно

Във чашата ми с водка се опитвам
един настойчив спомен да удавя.
Усмихвам се на другите, отпивам...
Но глътките във гърлото ми парят.

Не алкохола, пари ми тъгата.
И ми горчи. И ми изтръпват устните.
Във чашата ми с водка е душата ми.
И споменът не иска да ме пусне...


Венцислава Симеонова

Равносметка

От прах във прах ще се стопят
неправедните мисли.
Не исках да оставя грях,
а исках да е чисто.
В сърцето ми, когато стон
зениците разнищи.

Душата ми ще е бездомна
в настръхналото нищо.
Ако не смогна да простя.
Ако не се намеря.
Ако не вържа всеки страх,
че пътят ми е черен,
че нещо  винаги тежи
и в гърлото пресяда.

Ще трябва да оставя стих.
Ще трябва да изстрадам
до болка всеки следващ ден.
За да остана чиста.
За да остане чисто в мен.
Тогава ще съм истинска...


Венцислава Симеонова

Сбогуване

Дръпни пердето. Искам да е тъмно
като в зеница. Като за последно
изпий ме до самото дъно.
И нищо, че ръцете ще са ледени -
и твоите, и моите...
И мракът
ще изпълзи от ъглите на стаята.
Небето ще е кално и разплакано.
На шията ми ще увисне камък
от твоите и моите въздишки,
от думите ни...
И ще стане топло
като във пъкъл, като във огнище.
О кокъл ще застърже всяка болка.
Душата изведро ще закърви,
че трябва да ни раздели вратата.
Очите ми във твоите очи
ще се изгубят като във гора -
зелена и разлистена. И тъжна...


Венцислава Симеонова

Да дишам

Не ми стига въздуха!
Глътките са броени.
Душата е скъсана.
И протрити коленете
от молитви към Оня,
дето ни е орисал
да се бием без броня.
Кървава ми е ризата.
Разпилени косите
рамената раздират.
Няма огън в очите ми.
Няма истини. Спирам
да се кланям на ближния.
Нека той да му мисли,
щом така му е писано.
Стига с тези измислици.
Искам въздух! Да дишам!


Венцислава Симеонова

Театър

Аз мога
да се правя,
че обичам.
И мога
да се правя,
че сълзи
от щастие
по устните
се стичат...
И даже
ще те гледам
във очите!

Венцислава Симеонова

Поетът...

Поетът е поет - да бъде сам.
Далеч от хорски погледи  и  думи -
да оскверняват чистия му храм
с най-грешното човешко богохулство.

Поетът е поет - да го боли,
на кръст да го разпъва всяко чувство.
От стихове душата да кърви.
От обич да пресъхват устните...


Венцислава Симеонова

Остави ме сама

Остави ме сама.
Имам нужда да плача.
Няма нежна любов.
Има груби палачи.
Има парещи думи,
които болят.
Има тежки плестници,
окървавена плът.
Има драскащи нокти.
И очи по стените...
Има пясък във гърлото.
Има пясък в очите ми.

Има гроб насред стаята.
Остави ме сама.
Нямам нужда от свещи.
Мракът е светлина!

Венцислава Симеонова

Тогава, когато

Тогава, когато нощта се надигне,
размазала грим по клепачите,
ъглите на стаята диво ще викнат,
без дъх ще останат от плач...
Прозорците с трясък
ще счупят стъклата,
изболи очите на къщата...
Дъждът ще заплиска
на мокри талази.
Пред прага светът ще се свърши.
Неистово в дланите нокти ще впия.
В червено ще цъфне болката.
От самотата къде да се скрием?
Тя идва, остава и ... толкова.


Венцислава Симеонова

Спомен за любов

Като искрица в тъмното ми свети
онази кратка нощ, в която ти
със пръстите ми своите преплете
и във очите ми се потопи.

Как исках да останем във безкрая
завинаги прегърнати така...
Като в любовен стих. Като във Рая.
И да не идва никога деня.

Да те жадувам с всяка своя мисъл.
Да те усещам с всички сетива.
И както във съня ми да те имам -
по-истински от всякога. Сега....

Но утрото дойде неумолимо.
И се разби на дребни стъкълца
илюзията, че сме само ние
единствени  и вечни на света.

Остана само споменът да свети
като искрица в тъмната ми нощ.
Усмивката ти, устните, ръцете -
един сънуван спомен за любов...


Венцислава Симеонова

Аз съм Ева

В очите ти падам.
Сякаш камък на шията
ми тежи и надолу тегли.
Няма да ме удавиш
нито в тъжния стих,
нито в мислите си оплетени.
Знам, че мене си чакал.
Цял живот си ме търсил
в съня си.
Аз съм Ева. Но ябълката
ти ще трябва да я откъснеш.


Венцислава Симеонова

Чаках да се върнеш

И чаках да се върнеш някой ден.
Да ме прегърнеш с уморени длани.
Да ми разкажеш колко е студено,
когато си без мен. Да ме удавиш
във спомени, в несподелена жал,
в тревогата, която все остава,
че думите на хората са кал,
която вечно лепне по перваза
на нашия прозорец... Не дойде.
Не ме прегърна с уморени длани.
В сърцето ми от твоето сърце
покълна болка. Друго не остана...


Венцислава Симеонова

Очите на баща ми

Очите на баща ми са небе,
побрало в себе си една вселена...
Оглеждам се във тях като дете
и чувствам се безкрайно споделена.
И чувствам се до болка несама.
И всички отговори в тях намирам.
Очите на баща ми - светлина,
която от душата ми извира...


Венцислава Симеонова

Когато за нищо не мисля

Когато за нищо не мисля.
Когато стихът ми мълчи.
Сънят вълноломно се плисва
в най-тъмното на очите ми.
И пламват цветя и дървета
с зеления звят на гора -
разлистена, мокра и нежна...
В тръстиките плува река
и къса рибарските мрежи...


Венцислава Симеонова

За какво ми е

За какво ми е всичко това,
ако тебе те няма в деня ми?
За какво ми е младостта?
За какво ми е усмивка на устните?
За какво ми е синьо небе?
За какво ми е вяра в очите?
Шом те няма до мен...
За какво ми е всичко, питам!


Венцислава Симеонова

Не ми прощавай греховете

Не ми прощавай греховете,
а ме осъждай доживот.
Заключвай ме между куплетите.
Във стаята ми - като в гроб.
В зениците - като във пъкъл.
Оставяй ме съвсем сама,
завързана във някой ъгъл.
Във онемяла тишина...
До оглушаване, до лудост.
Която кара да крещиш.
И чакай да се случи чудо.
И чакай Бог да се роди...


Венцислава Симеонова

Самота

Самота до побъркване,
до задъхване. Жълта.
Във очите се пръска.
Във очите ми млъква.
Като в гроб ме затваря
и ми връзва ръцете.
И оставам без вяра.
И не виждам небето...


Венцислава Симеонова

Аз в локвите

Във локвите усмивката ми няма
да се стопи, когато си отидеш.
В очите, потопени под водата,
сълзите няма даже да се видят...

И все така ще гледам към небето,
във локвите по пътя отразена.
И ако хвърлиш камъче в сърцето ми,
не си мисли, че си улучил мене!

Венцислава Симеонова

Прераждане

Очите си не мога да откъсна
от твоите очи. Пропадам в теб...
Душата ми умира и възкръсва.
А после се разтапя като лед,
докоснат от горещите ти устни.
Неизживяна никога любов
без мисли ме оставя и без чувства.
Светът край мен е светъл и е нов.
И аз съм нова - жива, нелогична.
Без делнични тревоги, без тъга.
По-истинска от всякога - различна...
Пречистена от твоята душа...

Венцислава Симеонова

Отрезвяване

Едно потискано мълчание
внезапно ме събуди.
Прехапвах устни от старание
да бъда дълго друга.
Такава някаква неистинска,
каквато ти ме искаш -
мълчаща и почти недишаща.
Но...Мисля, че ми стига.
Наситих се на обещания неспазвани,
на думи, изпразнени от съдържание.
И с риск да бъда груба.
И с риск да бъда просто себе си,
сега ще си отида.
В подобен тип житейски ребуси
не искам да ме има!


Венцислава Симеонова

Защо

Ти защо ме отведе
на онова седмо небе,
дето птиците само го знаят?
И защо ме накара
да вярвам,
че имам криле
и че мога да стигна до Рая...?

Алена като кръв

Алена каго кръв
болката запулсира.
Някаква тънка връв
трябва да се е скъсала
между мене и тебе.
В сърцето ми
вече нищо не свети...
И от чувствата прелетни
само немият крясък остана.
Само някаква тиха скръб,
само някаква жива рана.
И останах без път,
без надежда ,
без смелост,
без вяра....
Някаква тънка връв
между мене и тебе
се скъса...


Венцислава Симеонова

Просто

Просто ти си отиваш от мен.
И вратата след тебе е същата.
И денят си е просто ден -
понеделник и малко намръщен.
Просто няколко капки дъжд -
не сълзи във очите ми. Просто
пак се скитам нашир и надлъж
с разпилени коси и боса...
И кафето отново горчи.
Но пък аз така го обичам.
Просто всичко е както преди.
Само аз съм малко различна.


Венцислава Симеонова

Без теб

Парчета от строшено огледало.
Безплътни отражения на себе си
са дните ми, когато теб те няма.
И празно е. И тъжни са очите ми...
По улиците хора като сенки,
заключени в мечтите си вървят.
Дори небето е с фалшив оттенък.
И сякаш дишам във отвъден свят,
от който няма как да си отида.
А страшно ми се иска да крещя.
Но зная, че не мога да те имам.
Прехапвам устните си и ...мълча.


Венцислава Симеонова

Ако повярвам, че те има

Ако повярвам, че те има.
Ако и ти повярваш в мен.
Животът ми с обратна сила
ще върне миналото време.
И пак ще тръгна с леки стъпки,
с безгрижно пуснати коси...
С онази неразумна тръпка,
че мога всичко. Че дори
каквото и да ми се случи
и колкото да ме боли,
от грешките ще се поуча,
щом за ръката ме държиш.


Венцислава Симеонова

Аз съм тук

Аз съм тук
и съм истинска.
Неразумна.
Измислена.
Като жива вода.
Като вяра.
Като синьо небе.
Като стих недописан.
Като мисъл
към теб съм летяла....
Да те стигна преди
да отвориш очите си.
Да остана в съня ти такава.
Не поисках дори
да ми сваляш звезди.
Но поиска без мен да останеш...


Венцислава Симеонова

Там, където е светло

Отрежи ми езика!
Завържи ми ръцете!
Да не мога да викам.
Да не виждам небето -
избоди ми очите!
Заключи ме във църква
със светци по стените -
изпобесени, мъртви.
С много грейнали свещи.
С много прашни прозорци.
И със малко надежда,
че все още е топло
там - дълбоко във мене.
Че все още съм жива.
Че забързано времето
прекосява годините.
Че без дъх ме оставя
най-безумната обич.
Че вървя все направо
и не стъпвам из локвите.
Нищо друго не искам.
Само малко надежда.
Да покълне в съня ми,
и в душата, и в грешките...
Да е винаги в мене.
Там - дълбоко, където
много дълго е ден.
Там, където е светло!


Венцислава Симеонова

В очите на хората І

Същите тези хора, които
злобно ме сочат с пръст
и ме одумват, и плюят в очите ми,
смеят дя се прекръстват.
Смеят да палят свещи в църквата,
тихо да молят Бог.
После се връщат вкъщи по мръкнало,
цели недели постят...

Същите хора, влизат в деня ми.
Грабят душата ми с шепи.
С парещи думи срутват света,
в който живея. Нелепо
вечер неканени идват на гости
и ми подават ръка...


Венцислава Симеонова

Резигнация

И нищо, че ще ме боли.
До гроба чак ще ми се връща.
Платено - пито! Без кавги.
И без излишни пазарлъци.
И без излишна доза срам...
Удавен в хорската обида,
домът отдавна не е храм.
Така че можеш да си идеш.
И нищо, че ще завали.
Отдавна ми е отболяло
да бъда в хорските очи,
разкъсващи плътта до бяло.
И нищо, че градът е ням,
и каменен, и неразбиращ...
Аз винаги ще бъда там,
където и да се намирам.
И нищо, че Христос мълчи.
Ще продължавам да се моля...

Венцислава Симеонова

Сбогуване

Във празната стая.
На празната маса.
Със празни зеници.
Мълчиш и ме гледаш.
Мълча и те гледам.
А в клетката птици
неистово стенат
и чупят крилата си.
Залезът
разкъсва пердето,
запалва пердето....
Опарени
от мисли и чувства
очите затварят клепачи.
И ти си отиваш.
И аз си отивам.
И няма да плача.
И няма за викам.
И няма да бягам.
Голяма съм...


Венцислава Симеонова

Не ми казвай

Не ми казвай

Не ми казвай, че има небе -
много синьо и пълно със птици.
Разкажи ми как вечер морето
съживява всички удавници
/като кости заседнали в гърлото
на безкрайното му зелено/...
Разкажи ми, че има дъно.
И че всичко красиво е бременно
с нещо грозно и черно.
Че светлото
всъщност винаги
стъмва накрая.
И че само в очите е цветно...
Че светът е до лудост цял.
Че се впиват във дланите нокти
и се стряскаш, когато заспиш.
Разкажи ми за черните котки
със тревисто зелени очи,
дето нощем нахлуват в съня ти
и в безлунните нощи осъмват.
Че дори да сънуваш деня,
светлината накрая се стъмва...
Не ми казвай, че има небе!


Венцислава Симеонова

Аз те търся

 Аз те търся


Аз те търся откакто се помня,
ала само насън те намирам.
Сякаш някаква скътана болка
да достигна до теб ме възспира.

Ако само веднъж се разминем
като двама съвсем непознати,
даже без да ти зная името,
даже без да ти зная душата...
По очите ще те позная...


Венцислава Симеонова

Писмо до себе си

Писмо до себе си

Душата ли е дето ме боли
и будна ме държи да не заспивам?
Разголвам я в най-тъжния си стих.
В усмивките на хората я скривам...

Душата ли е? Тази ли е, дето
в безлунните ми нощи бе луна,
която храбро пазеше небето ми
и като ангел над съня ми бдя?

Или е тази, дето ме отрече?
Или е тази, дето нарани?
Душата ли е? Или пък е вечност?
А може би от тъмното боли?


Венцислава Симеонова

От обич

От обич

Искам от обич да нямам пощада.
Искам да пари и да боли.
Думи да палят жареща клада.
Поглед да гасне в очите.
Устни да молят и да посичат.
И да разпъват на кръст.
Да завали дъжд от кокичета.
Студ да опари пръстите...


Венцислава Симеонова